В ПАМЕТ НА ГОЛЕМИЯ ТВОРЕЦ, МИСЛИТЕЛ И АРХИТЕКТ КИШО КУРОКАВA
ПРЕДИ ДЕСЕТ ГОДИНИ НА ДНЕШНИЯ ДЕН – 12 ОКТОМВРИ ПРИКЛЮЧИ ЗЕМНИЯТ МУ ПЪТ
И ТОЙ ПОЕ КЪМ ВЕЧНОТО ОБЩУВАНЕ С БЕЗКРАЙНАТА ВСЕЛЕНА.
ПОЗВОЛЯВАМ СИ ДА СПОДЕЛЯ ЕДНО ИНТЕРВЮ, ПУБЛИКУВАНО ВЪВ ВЕСТНИК „ТРУД“,
ДЕН СЛЕД КАТО БЕ УДОСТОЕН С ПОЧЕТНОТО ЗВАНИЕ „ДОКТОР ХОНОРИС КАУЗА“
НА СУ “КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“
арх.Атанас Динев
КОГАТО ВСЯКА СГРАДА ИМА СВОЕ ЛИЦЕ
Хората се влюбват от пръв поглед в дома, в който живеят – казва световно известният японски архитект Кишо Курокава
Да имаш шанса да се срещнеш с прочутия проф. Кишо Курокава, когато програмата на гостуването му е разграфена по минути и да закъснееш с четвърт час …. Това би било фатално за съдбата на интервюто, ако световноизвестният архитект не беше японец.
Посрещна ни скромно, достолепно и без сянка от укор, изправен във фоайето на хотел „Витоша – Ню Отани“.
Един мъж на 54 години, който изглежда два пъти по – млад, излъчва добронамереност и жизненост.
Една архитектурна и творческа знаменитост, която прикрито погледна часовника си едва към 12.30часа, след продължил две магнитофонни касети разговор.
„Нуждаем се поне от една сграда във всеки град и в някои зони на метрополиите, която да създава чувство за самоопределение“.О, не само една сграда, господин Рей Бредбъри, би ви казал Кишо Курокава при бъдеща ваша среща в 2001 година. Тогава според прочутия японски архитект всяка сграда трябва да има свое лице, темперамент, характер и излъчване. Да се влюбваш в нея от пръв поглед и да мечтаеш да споделиш с нея целия си живот.
„Не мога да проектирам нищо просто така, без да съм постигнал емоционален контакт с поръчителя, без да познавам неговия вътрешен свят и начин на живот. И сега има удобни, уютни и красиви жилища. Но не смятам още, че е построена къща на бъдещето. Не зная как точно ще изглежда отвътре и отвън, защото съм против универсалните образи. Между човека и неговото жилище трябва да има привързаност и уважение, желание за взаимност“.
За Кишо Курокава архитектурата е преди всичко философия – Философия на симбиозата, както е нарекъл той една от своите книги. Може би това е алтернативата, спасението от болезнената сивота и монотонност, от липсата на фантазия в модерните комплекси – мравуняци, които предизвикват чувство на скука и уплаха. Желание за бягство. Накъде?
„Към миналото – казва Кишо Курокава. – Българите имате великолепна възможност да възродите това, което е ваше и само ваше – възрожденската архитектура на Копривщица и Пловдив. Това са места, които ме вдъхновяват. При всяко мое идване у вас отнасяме в Токио книги и албуми за вашето възраждане, за манастирите и иконите. За съжаление, не зная български език, но малко по малко се опитвам да изучавам това огромно богатство. Радвам се, че младите поколения български архитекти са се отказали от неокласическия, формален и студен стил на 40-те и 50-те години. Вие имате малко от тези угнетяващи сгради, които за жалост има много в Москва и цяла Европа.
Този интернационален начин на строителство, наричан от някои „стил кутия за обувки“, още не е предаден на забвение. И днес, и утре огромните кулокранове ще заместват златното сечение при изграждането на хиляди комплекси, а булдозерите ще разчистват терени за настъплението на кухите кубчета. И вероятно това е неизбежно. А къде е спасението? В симбиозата- с жест на нетърпение и възбуда Кишо Курокава започва да рисува своята философска концепция за архитектурата. – В света съществуват две начала: изчислими и неизчислими. От едната страна са науката и техниката, от другата – човекът, религията, изкуството. Обединява ги зелената зона , магията и очарованието на едно дърво, цъфналото цвете, ромолящото поточе, чистият въздух. Това се опитах да представя в своя проект за търговски център в София, около ул. „Тапезица“.
Помислих си колко ли интересна и атрактивна може да изглежда тази позанемарена част от центъра на столицата ни, ако придобие нещо от атмосферата на прочутата токийска Гинза, за която толкова сме слушали.
Само дано не даваме и други поводи за разочарования на арх.Курокава. Защото вече е притеснен от поддържането на проектирания от него хотел „Витоша – Ню Отани“.
„Мъчно ми е , защото той за мен е като любимо дете, на което виждам сега, че не са измили лицето, не са изрязали ноктите и не са дезинфекцирали раните.“
- Вие в каква къща живеете?
- В Токио земята струва много скъпо и трудно се живее в града. Преди шест години в центъра на столицата, в квартал „Акасака“, който е близо до Парламента, беше построен по мой проект
11 – етажен блок. Аз купих последния етаж, а на покрива направих традиционната японска градина
с къщичка за чайна церемония – такава, каквато е изглеждала преди 450 години. Може да се каже, че
делниците ми преминават в апартамент, подреден по европейски, а в празниците се издигам на покрива по древнояпонски.
- Как изглежда един обичаен ден от вашия живот?
- Ставам сутрин в 6,30 – 7 часа. Пробуждам се за новия ден с няколко страници от любимите ми книги- древноиндийски ръкописи от II-IV век, философски съчинения… След закуска веднага отивам в ателието си и там с моите сътрудници чертаем, дискутираме, посрещаме посетители. Обикновено между 8 и 10 часа вечерта се срещам в някой ресторант с мои приятели, клиенти или правителствени съветници.Към 10 часа се връщам в бюрото си, защото по това време в Европа е сутрин – получавам телекси, подготвям писма и документи. Прибирам се вкъщи към полунощ, понякога пия чай с приятели и след 1 часа си лягам. В събота и неделя пиша книгите си.
Опитах се да попитам г-н. Курокава колко време отделя за проектиране.
„Мислите ли,че мога да отделя архитектурата от всекидневния си живот – учуди се той. – За проектите си мисля 24 часа на денонощие, по всяко време и навсякъде. Когато пътувам по света, когато гледам спектакъл или чета книги, когато ловя риба в езерота край вилата си близо до Токио.
Ето и сега, като гледам заснежената Витоша, си мисля какъв град може да бъде построен в подножието й. Но това не са конкретни образи, а идеи. Ако държите да ви говоря за „материалното“ в творческия процес, ще ви разкажа накратко. Най напред рисувам, правя скици, описвам с няколко думи върху листа идеята си. После обсъждам всичко със сътрудниците си. Отново рисувам, рисувам и пиша.
Използвам компютър, на чийто монитор мога да видя проекта си от различни страни (дори и това как изглежда сградата, когато грее слънце или духа вятър). Вечер, преди да заспя, затваряйки очи, тръгвам по стълбите и стаите, отварям вратите, опипвам навсякъде – казвам си, ако това бъде направено от алуминий, ще бъде студено, навярно е по –добре да бъде от дърво. Така постепенно стигам до крайния резултат.
Работя, почивам, забавлявам се…. И всико това е живот и архитектура, едно цяло, което ми дава вътрешно равновесие, удоволствие и щастие“.
Ако Кишо Курокава твърди, че живее за архитектурата и тя е нито повече, нито по – малко неговият живот,
– това вероятно е въпрос на семейна традиция. Баща му и тримата му братя са архитекти.
„ Нашата фамилна и професионална болка е, че аз , братята ми и двете ми сестри не живеем в домове
като този, в който ние израснахме. Каква е разликата – аз, първородният, седях в съседната стая, когато майка ми раждаше в спалнята си. Ние държахме ръцете на нашият дядо, когато издъхваше и за цял живот помним последните му думи. Сега хората се раждат и умират в болниците. Зная, че вече не може иначе. Но колко много изгубихме, загубвайки семейния дух.“
С тъга за миналото и с разбиране за неизбежния ход на времето, Кишо Курокава пише книга, наречена „Новата епоха на ездачите“. Според него отсега нататък, човечеството, тласкано от развитието на комуникациите, понесено нанякъде със самолети, кораби, влакове, ракети, ще се превърне в „племе на ездачите“. Дано само отдалечавайки се от своя дом, човека се приближава и прониква в себе си, и човека в другия.
„Размишлявам за всичко това, пътешествайки по света. А аз пътувам много. Имам архитектурни бюра в Париж, Лос Анжелос, Чикаго, Пекин, Сеул и София, където работят 250 сътрудници на моята фирма.
Смятам, че това е бъдещето – японски архитекти да строят в София, български – в други страни на света. Така националната традиция се съчетава и обогатява с културните ценности на дуги народи. Това е като приятелството и любовта – ако по всичко си приличате, ако единият не може да изненада другия с нещо ново – става скучно и не се получава искрата на творчеството“.
Докато разговаряхме, господин Курокава нарисува ( да, точно нарисува, със спонтанния замах на художник,
а не с премерените движения на чертожник) няколко от своите най – нови проекти:
музей в Хирошима, нов център на град Ним(Южна Франция), спортен комплекс в Чикаго, „Дисниленд“ в Сеул, културно – търговска зона в Мелбърн. И навсякъде създава архитектура, която мечтае
Соня Колтуклиева
Вестник „Труд“ 12 ноември 1988г.